„В дъното на невротичния поглед на Кремъл към света стои традиционното инстинктивно усещане на руснаците за несигурност. То е възникнало като несигурност на хора, живеещи в огромни степи, заобиколени от сурови номадски племена. По-късно, след сблъсъка със Запада, се е добавил и страхът от по-мощни и добре организирани общества. Заради това те винаги са се страхували от чуждо проникване и са се научили да се чувстват сигурни само в търпеливи и смъртоносни битки за тотално унищожение, а не в компромиси.“
Този поглед към Русия е част от телеграмата, която тогавашният шарже д’афер на САЩ в Москва Джордж Кенан пише през 1946 г. до Вашингтон. В нея той казва, че СССР трябва да бъде ограничаван навсякъде без директна конфронтация и в крайна сметка ще се срути от самосебе си. Останала в историята като „дългата телеграма“, защото е над 8 хиляди думи, тя става основата за „доктрината на Труман“ и формира до голяма степен политиката на САЩ към СССР в следващите четири десетилетия.
Дипломатът пише няколко месеца след двете конференции, на които лидерите на САЩ, Великобритания и СССР се срещат, за да решат бъдещето на Европа: Ялта и Потсдам. Американците вече са се съгласили да отстъпят зони на влияние на Сталин в Източна Европа срещу провеждането на честни избори там. Руският диктатор не е спазил договорката и правителствата от София до Варшава са сменени насилствено и кърваво. Желязната завеса пада, а студената война започва.
Когато Доналд Тръмп се срещна с Владимир Путин в Аляска миналата седмица, страховете от нова Ялта бяха осезаеми навсякъде, но най-вече в тази част от Стария континент, която вече е била жертва на подобен форум. В крайна сметка, за първи път от много години насам американски президент се среща с руски лидер, за да обсъжда мира в Европа. Усещането за историчност се засили два дни по-късно, когато в Белия дом се събраха лидерите на Украйна, най-големите военни сили в ЕС и Финландия (дали заради границата с Русия или заради нещо друго), за да обсъдят как може да бъде договорен мир с Москва.
В резултат на тези срещи започна да се очертава за първи път контурът на бъдещата сделка за края на войната. Най-вероятният изход, изглежда, ще бъде „земя срещу мир“ – Русия ще получи част от окупираните от нея територии, за да спре агресията си. Разбира се, това няма да бъде постигнато лесно, нито бързо, нито обещава да бъде особено устойчиво. Обстрелът на украинската територия продължава и в момента, а хора продължават да умират в украинските градове.
Но едно е ясно. Когато и да бъде подписано такова споразумение, то ще ознаменува началото на нова епоха в Европа – първо, защото ще официализира факта, че границите на една държава са променени със сила от неин съсед. И второ, защото не само Украйна, а и всички други ще трябва да съжителстват с една военизирана, агресивна и реваншистка Русия за дълги години напред. Тя няма да е склонна да атакува открито Запада, но ще разчита на периодични конфликти и диверсия отвътре. Покойният Джордж Кенан би разпознал тази ситуация веднага: началото на нов и потенциално дълъг студен конфликт.
Путин получи своята Ялта
От двете срещи изтекоха много детайли, без да е напълно ясно дали нещо от тях е напълно приемливо за двете страни. Вероятно става дума за силно завишени начални преговорни позиции – например искането на Русия за контрол над целия Донбас, което вероятно ще бъде напълно неприемливо за Украйна. Или за преувеличаване от страна на Тръмп – например твърдението, че Москва се е съгласила с гаранции за сигурност за Украйна от типа на член 5 на НАТО.
Всички тези парчета от един ужасно кървав пъзел ще бъдат нареждани доста време. Самият факт, че руснаците за първи път от началото на агресията дават сериозни знаци, че имат желание да обсъждат нейния край, говори, че може би идва етапът на истинските преговори. Това, разбира се, не може да е сигурно в никакъв случай. Москва е известна с това, че дотук не приема насериозно западните опити за посредничество. Самият Доналд Тръмп го призна, казвайки пред Fox News „ще разберем за Путин в следващите няколко седмици, възможно е той да не иска сделка“.
Но истината е, че Путин получи в Аляска това, за което настоява от вече повече от 20 години: среща с истинския отговорник за сигурността в Европа, за да говорят очи в очи за бъдещето на континента. В очите на руския президент, всички останали разговори са губене на време. Когато за последен път се срещаше с чужди лидери за бъдещето на Украйна – по време на Минските споразумения през 2015 г., срещу него бяха Ангела Меркел и Франсоа Оланд. От гледна точка на Кремъл нивото сега е вдигнато значително и нищо чудно част от отстъпките, за които се похвали Доналд Тръмп, да са следствие от желанието на Русия да продължи да говори в този формат.
Показателно е, че външното министерство на Русия продължава да обижда откровено всички държави, без САЩ. Великобритания беше наречена „бивша сила“, а Сергей Лавров заяви, че външният министър на ЕС Кая Калас „деградира външната политика“. Това не звучи като страна, която се готви да си партнира или да работи под каквато и да е форма със съседите си.
Путин получи най-накрая това, което искаше от две десетилетия: среща с истинският гарант на сигурността в Европа, за да обсъждат бъдещето на континентаВсъщност, когато всички лидери на масата във Вашингтон подкрепиха идеята за тройна среща между Тръмп, Зеленски и Путин, те всъщност позволиха още една победа на руснаците, защото се съгласиха да не участват в разговори, които пряко засягат бъдещето им.
Новата граница на Украйна…
Човекът, който най-ясно формулира залога на тези срещи, беше украинският президент Володимир Зеленски, който публикува в социалната мрежа Х свой кратък пост малко преди да започне визитата му във Вашингтон. „Основната ни цел е устойчив мир за Украйна и Европа. Украйна е готова за реален мир и нова архитектура на сигурност“, написа Зеленски. Именно това – новата европейска сигурност, беше на масата между европейските и американския лидер. Истината е, че бъдещето на Европа в момента изглежда неизбежно преплетено с това на Украйна и с начина и условията, по които бъде постигнат мир на фронта там.
Трябва да се подхожда изключително исторически към амбициите на Кремъл. От гледна точка на днешния управляващ кръг там последните два пъти, в които американски и руски лидер говорят за Европа, са катастрофални. Този между Рейгън и Горбачов свършва с разпада на СССР, а този между Бил Клинтън и Борис Елцин – с разширението на НАТО. Напълно сигурно е, че обсебеният от историята Путин ще иска този път подобни разговори да свършат с изход, който да бъде разглеждан като победа.
Първият и най-сериозен препъникамък е, че Русия няма как да приеме НАТО или подобен механизъм да гарантира сигурността на Украйна. Един от непрекъснато изтъкваните мотиви на Путин за началото на войната е разширението на Алианса към руските граници и желанието на Украйна да влезе в него.
„Москва няма да се съгласи с колективни договорки за сигурност без нейно участие. Русия ще приеме такива гаранции за Украйна само ако са предоставени с равностойното участие на страни като Китай, САЩ, Великобритания и Франция“, заяви външният министър Сергей Лавров на среща в Йордания ден след срещата на европейците и Тръмп. Русия иска, с други думи, да играе на блокове на влияние и никак не е ясно как обещанието на американския президент за „силни гаранции“ ще бъде съвместено с това.
„Руснаците очевидно искат нещо като нови Мински споразумения или меморандума от 94-а от Будапеща, където има гаранции за сигурност, но американската, британската и френската армия са държани много далеч от руските граници“, коментира експертът от Европейския съвет по външна политика Матиас Матайз.
Но под каквато и форма да бъде решен въпросът с гаранциите, е ясно, че част от преначертаните с кръв в момента граници ще се втвърдят. Каквато и част от територията си да отстъпи, Киев ще инвестира в новата си граница с Русия огромно количество свои и европейски пари, за да се превърне в твърда преграда срещу руската агресия. Стотици милиарди ще се излеят, за да превърнат Украйна от някогашната разделена между Изтока и Запада държава в безценен съюзник с военен опит и ключова тухла от новата архитектура на сигурност. Това означава, че Русия дългосрочно ще е изгубила основна цел – вместо да бъде партньор за преговорите за нова европейска архитектура за сигурност, тя отново ще бъде противникът.
… и отвъд нея
Разбира се, ситуацията е много различна от средата на миналия век. Първо, руската армия не е на триумфален поход из полетата на Украйна, а се намира в дълъг, кървав и изтощителен сблъсък с противник, който няма никакво намерение да се предава. Второ, европейските водачи може и да изглеждат като вечно спореща група без особено влияние през повечето време, но имат много повече възможности от показаното досега. Всяка сделка, договорена с посредничеството на САЩ, ще включва активното европейско участие. ЕС има огромен арсенал от икономически инструменти срещу Русия, както и огромен интерес да инвестира в сигурността на Украйна. И трето, може би най-важно: САЩ изглеждат много, много по-малко ангажирани с Европа. Дългосрочната цел на Доналд Тръмп е да приключи конфликта в Украйна, за да се фокусира върху Китай. В разговор с Пентагона тази седмица, според Politico, американските военни са съобщили на Европа, че ще имат минимална роля в осигуряването на сигурността на Украйна. Това значи, че европейците ще трябва да работят сами по въпроса.
Едно нещо навява неудобно много паралели с миналото – възможността Русия отново да говори за сфери на влияние. Концепцията, че дадена голяма държава може да има такава сфера, където да решава какво може да се случва, без да взима предвид желанията на по-малките си съседи, беше отречена от Европа след падането на желязната завеса. Страни като Полша, България и Румъния заложиха целия си икономически просперитет на тази нова доктрина.
Сега евентуална сделка с Путин ще съживи концепцията – и това би било най-голямата победа за Русия. Където и да минава украинската граница, ще е ясно, че отвъд нея битува друга реалност. Доколко това ще включва не само Източна Украйна, но и места като Беларус, Армения, Грузия, предстои да се види. Но геополитическата цел на Кремъл е тази сфера да бъде контролирана през директна заплаха за използване на сила – нещо, което разпадането на СССР спря, което войната в Грузия подсказа и което войната в Украйна възстанови в пълна степен.
Кой е на масата срещу Путин
Има още един паралел, който не играе в полза на европейците. Когато пристига в Потсдам пет месеца след Ялта, Сталин среща съвсем различни лидери на САЩ и Великобритания – Рузвелт е починал, а Чърчил е загубил избори. Същото сега вижда и Путин. Лидерите на западните държави се сменят, докато той остава отсреща.
Това помага на калкулацията на руската страна, че Европа ще остане слаба и разединена и винаги податлива на манипулации, а САЩ ще обръщат много повече внимание на надигането на Китай, отколкото на Украйна. А евентуални промени в руското ръководство (Путин в крайна сметка не е безсмъртен) надали ще доведат лесно до затопляне. Когато например Сталин умира, отношенията се разведряват само за да се затегнат отново няколко години по-късно с унгарската революция – веднъж доведена до такава степен на контрол, подобна система трудно се променя.
Уроците на Кенан, които водеха американската политика към региона, бяха до голяма степен забравени след падането на Берлинската стена. Както войната в Украйна доказа по брутално нагледен начин обаче, възгледите на Кремъл за света около него са се променили много малко от тогава. Това означава, че България и другите европейски държави трябва да се подготвят за период на дълга, макар и студена, конфронтация с Москва.