След като Румен Радев обяви, че подава оставка от поста президент, страната влиза в кратък, но напрегнат преходен период. По Конституция, в рамките на до една седмица функциите на държавен глава ще бъдат поети от вицепрезидента Илияна Йотова. Формално – ясен институционален механизъм. Политически и морално – момент, натоварен с тежко наследство от скандали, зависимости и неотговорени въпроси около и двамата.
Оставката на Радев идва след години на остри критики към ролята му в политическия процес, особено заради серията служебни правителства, чрез които президентството реално се превърна в център на изпълнителната власт. Назначенията в МВР, службите и ключови регулатори, направени по негово време, продължават да бъдат сочени от анализатори като фактор за институционален чадър над контрабандни канали, икономически кръгове и задкулисни зависимости. Името на Радев бе нееднократно споменавано в журналистически разследвания, свързани с цигарената контрабанда, назначения в полицията и митниците и близостта на президентската институция до силови и икономически групи.
Сянката пада и върху Илияна Йотова, която сега ще поеме президентския пост. През последните години около нея се натрупаха скандали, свързани с контакти с лица от контрабандния свят, включително с бизнес интереси около луксозния комплекс „Аполония Ризорт“ в Созопол, свързван в разследвания с Марин Дойчев – Мъро, сочен за ключова фигура в нелегалното производство и трафик на цигари. Публикации поставиха въпроса дали Йотова не е ползвала гостоприемство и услуги от среди, които очакват институционална протекция в замяна. До момента тя не е дала изчерпателни публични отговори по тези теми.
На този фон обръщението на Румен Радев към нацията, с което той съобщи решението си да се оттегли, предизвика повече недоумение, отколкото яснота. Бившият политически репортер Калина Влайкова определи речта като пример за комуникационен провал. По думите ѝ, когато една публична изява „поставя повече въпроси, отколкото дава отговори“, тя е не просто ненужна, а потенциално опасна.
Влайкова подчертава, че не е станало ясно какво следва за Радев – дали ще прави партия, дали ще участва в избори, кога ще бъдат те и кой ще определя служебния премиер. Според нея решението да напусне поста е „дезертьорско“, макар и негово право, а последвалата демагогия може да е печеливша електорално, но е доказано губеща за държавата. Липсата на идеологически и геополитически отговори тя определя като особено тревожна.
Критиката ѝ е и в чисто политически план – ходът е нелогичен, прибързан и неподготвен. „Няма време, няма партия, няма структури, няма платформа. Най-важното – няма отговори“, казва Влайкова, като припомня, че самият Радев знае как се прави предвидим и ясен политически ход, след като преди години обяви кандидатурата си за втори мандат цели девет месеца по-рано. Затова, според нея, сегашното му поведение напомня на „зависим човек, който бърза“.
Сравненията с модела „Симеон Сакскобургготски 2001“ също не липсват, макар че, както отбелязва Влайкова, дори тогава е имало повече конкретика. Тя отправя и остро предупреждение Радев „да не си присвоява площада“ и да не говори за мир, защото „неговият мир не е мир“.
Така България се оказва в ситуация, в която президентският пост преминава от един силно оспорван мандат към фигура, около която също тегнат сериозни въпросителни. Вместо яснота и стабилност, преходът започва с усещане за задкулисие, недоизказаност и политически риск. А обществото остава с основния въпрос: дали тази смяна е начало на нов етап или просто продължение на същия модел, но с друг подпис под указите.