Бившият служебен енергиен министър Росен Христов, чието име остава трайно свързано със спорния договор с турската компания „Боташ“, се завръща в управлението. Този път като член на борда на Държавната консолидационна компания (ДКК).
Новината предизвика вълна от реакции не толкова заради самото назначение, колкото заради аргументацията около него. Според председателя на ДКК Александър Пулев, Христов щял да работи за възнаграждение от едва 1770 евро месечно и това трябвало да се възприема като своеобразен „жест“ към новата власт.
Формулировката обаче породи сериозни въпроси. Защото обществото не чака обяснения колко ще получава Росен Христов, а защо човекът, подписал един от най-коментираните и спорни договори в най-новата история на българската енергетика, отново получава място в държавното управление.
Договорът с „Боташ“ продължава да тежи върху публичния образ на Христов. Споразумението беше подписано по време на служебното правителство на Румен Радев и предизвика критики заради дългосрочните финансови ангажименти, които пое България. Години по-късно дебатът около неговата икономическа ефективност не е приключил, а темата продължава да разделя експерти и политици.
На този фон аргументът, че новият член на борда ще работи срещу сравнително скромно възнаграждение, трудно може да отговори на същинските въпроси.
Критиците на назначението отбелязват, че в последните месеци управляващите демонстрират различен подход към различните обществени групи. Когато става дума за пенсионери, често се говори за ограничения, бюджетни рамки и невъзможност за по-големи увеличения. Когато става дума за социални плащания или майчинство, се изтъкват финансови съображения и необходимост от дисциплина.
При назначенията на ключови държавни постове обаче обясненията изглеждат различни. Вместо аргументи за професионални качества, конкретни резултати и ясни критерии за подбор, обществото чува, че определено назначение било направено „като жест“.
Именно това поражда усещането за връщане към добре познати политически практики, при които важните решения се оправдават не с прозрачност и отчетност, а с политическа целесъобразност.
Още по-чувствителен е въпросът за очакванията към управлението на Румен Радев. Голяма част от неговите избиратели подкрепиха проекта му с надеждата за различен модел на управление, дистанциран от кадровите практики, свързвани през годините с ГЕРБ и ДПС.
Затова всяко назначение на фигура, натоварена с тежък политически багаж, неминуемо се разглежда през призмата на обещаната промяна.
Вместо да успокои обществените съмнения, обяснението за „жеста“ засили усещането, че старите механизми на властта продължават да функционират под нова политическа опаковка.
А въпросът остава: ако това е жест, към кого всъщност е отправен – към държавата, към обществото или към хората, които отново намират място във властта независимо от скандалите зад гърба си?