Първият тур на президентските избори произведе резултат, който трудно може да бъде прикрит зад обичайните политически обяснения. Най-силният сигнал не е кой е първи и кой е втори. Най-силният сигнал е колко хора изобщо отказаха да гласуват и колко от доскорошните избиратели на „Прогресивна България“ просто не последваха Илияна Йотова.
Избирателната активност е рекордно ниска. Телевизиите вече търсят сложни обяснения, но има и далеч по-просто. Огромна част от хората не разпознаха свой кандидат. Кампанията не произведе фигура, която да мобилизира масово обществото, а политическото отвращение отново се оказа по-силно от желанието за участие.
Истинският шамар обаче е за Румен Радев.
На парламентарните избори преди шест месеца за неговата „Прогресивна България“ гласуваха 1 444 920 души. Сега кандидатурата на Илияна Йотова, която носи пряко политическото наследство и подкрепата на Радев, събира около 490 хиляди гласа.
Разликата е приблизително един милион души.
Това не може да бъде обяснено само с ниската активност. ГЕРБ и ДПС и преди шест месеца не гласуваха за Радев. Въпросът е къде отидоха неговите собствени избиратели.
Отговорът трябва да се търси в управлението.
Радев влезе във властта с огромен кредит на доверие и с обещание за различен модел. Шест месеца по-късно част от този кредит е изчерпан. Високите цени останаха. Скандалите около НСО останаха. Вътрешното министерство продължава да бъде атакувано заради начина, по който реагира на престъпността и мигрантския натиск. Убийства и показни акции върнаха усещането за несигурност. Назначенията на хора от стария президентски кръг дадоха аргументи на критиците, които от години говорят за „пътя на Копринката“.
Вместо да анализира този срив, Радев избра познатия враг.
„Интерпретацията, че резултатът от тези избори е „вот на недоверие“ за Прогресивна България, е много шум за нищо“, заяви той след първия тур.
После премиерът отново заговори за „сглобката“, корупцията, троловете и опасността старият модел да се върне във властта. Призова избирателите да подкрепят Йотова на балотажа и обяви избора като сблъсък между „демокрацията и корупционния модел“.
Точно тук реториката започва да звучи като бягство от очевидното.
Когато близо милион души, подкрепили партията ти само преди половин година, не последват кандидата ти за президент, проблемът трудно може да бъде сведен до „тролове“ и „сглобки“. Това е политическо предупреждение.
И то идва от собствените ти избиратели.
Още по-неловко звучи атаката срещу „сглобката“ на фона на старите връзки около президентския кръг. Николай Копринков, днес началник на кабинета на Радев и един от най-влиятелните хора в управлението, е бил свързван в публични публикации с Алексей Петров, който приживе беше сочен като един от посредниците при създаването на предишната управленска конфигурация.
Затова Радев има все по-голям проблем, когато говори за чужда корупция и чуждо задкулисие. Той вече управлява. Отговорността вече е негова.
ПП-ДБ запазиха приблизително традиционното си ядро от около 350-360 хиляди гласа. Това ги оставя в позиция, в която вероятно ще трябва да търсят подкрепа отвъд собствения си електорат, включително от хора и партии, срещу които доскоро водеха политическа война.
Костадин Костадинов пък се оказва във възможната роля на арбитър за втория тур. Ако реши да даде ясен сигнал към избирателите си, вотът на „Възраждане“ може да се окаже определящ за крайния резултат.
По-големият извод е друг.
След тези избори България вече трудно може да говори за една доминираща политическа сила. „Прогресивна България“ може да разполага със 131 депутати в парламента, но президентският вот показва колко бързо парламентарното мнозинство може да се разминава с реалната обществена подкрепа.
За шест месеца Радев загуби огромна част от електоралната енергия, която го изстреля във властта.
И ако премиерът продължи да обяснява всяко неудобно число с „корупционния модел“, „сглобката“ и външни врагове, рискът е да пропусне най-важното послание от изборите.
Хората не наказаха само опонентите му.
Наказаха и него.