Иво Христов обяви опозицията за „политически труп“, но самоувереният тон на вицепремиера идва в момент, в който управлението на „Прогресивна България“ натрупва поредица от спорни решения, оттеглени позиции и публични противоречия.
В интервю Христов заяви, че партиите от т.нар. демократична общност са политически труп и отхвърли перспективата за масови протести срещу властта. По думите му обществото няма необходимата социална основа за подобна мобилизация, а последните избори били потвърждение за курса на ПБ.
Точно тази увереност поражда въпроси. Само дни по-рано правителството трябваше да обяснява противоречията около втория пенсионен стълб. Опозицията показа документ от комуникация с Европейската комисия, който според нея доказва, че е обсъждано пренасочване на част от вноските към НОИ. След това финансовият министър Гълъб Донев заяви, че в официалното предложение до ЕК от 2 ноември няма подобна мярка и че тя не фигурира в проекта за бюджет за 2027 г.
Така вместо яснота се получи познатата картина от последните седмици: едни документи се тълкуват по един начин, правителството отговаря с други, а обществото трябва само да решава коя версия е вярна.
На този фон арогантността на Христов изглежда по-скоро като политическо самовнушение. Той говори като човек, убеден, че мнозинството му е непоклатимо и че всяка критика е вече обезсилена. Проблемът е, че част от фактите сочат друго.
Показателен е и законопроектът за българския език, внесен от „Възраждане“ и подкрепен на първо четене от „Прогресивна България“. Народното събрание го прие със 153 гласа „за“. Проектът предвижда широк режим за задължителна употреба на българския книжовен език и кирилицата в администрацията, образованието, публичните надписи, медиите и част от електронната комуникация.
Иво Христов лично защити проекта. Попитан какъв е смисълът например „Народно събрание“ да се изписва на латиница като „Narodno sabranie“, което не помага особено на чужденец да разбере каква институция стои пред него, той отговори, че чужденецът поне щял да разбере къде се намира. Самият Христов призна и че подобни езикови закони не са особено ефективни, но ги определи като своеобразен „корсет“, който държи езика.
Този казус добре показва проблема в управленския стил на ПБ. Идеологическите жестове започват да изместват практичните решения. Вместо администрацията да бъде притискана да работи по-добре, парламентът се занимава с това как да се транслитерира „Народно събрание“. Вместо кабинетът да показва стабилна координация, се появяват казуси, по които първо се твърди едно, после идват уточнения, а накрая министри обясняват какво всъщност са искали да кажат.
Христов отговаря и за политическата координация и идейния профил на управлението. Затова всеки подобен гаф постепенно се превръща и в негов проблем.
Самият Румен Радев вече показа, че следи внимателно уличното напрежение. Реакциите му след последните протести и предупрежденията, че властта няма да бъде сваляна от улицата, говорят повече за настроенията в кабинета от публичните уверения на Христов, че опозицията е приключила.
Подценяването на опонента е стара грешка във властта. Тя става опасна, когато собствените решения вече започват да се натрупват като доказателства срещу самоуверения разказ.
Христов може да продължи да обяснява, че политическите му противници са труп. Рискът за ПБ започва, когато все повече хора видят управление, което се държи като победител, преди да е доказало, че може да управлява последователно.