Всички очаквания бяха, че кандидат-президентската кампания ще бъде тягостно-досадна, каквато по правило е цялата тукашна политика, заедно с още по-досадните й “политикани”. И езикът, който те използват, е нетърпимо досаден, сякаш единственото му предназначение е да отблъсква и най-непретенциозните слушатели.
И затова смайващ ефект имаше една фраза и то изречена тъкмо от Гюров – човекът, който до този момент си беше извоювал правото да бъде символът на досадното говорене и на досадата изобщо. Загубих доста време, за да открия, чии думи цитира Гюров, но не успях. Но и сега съм готов да се обзаложа, че фразата “Президентската институция сега е като пиано в хола – хората го заобикалят, но никой не свири на него!” не е съчинена от Гюров и ще продължавам да издирвам авторът й.
Впрочем, и самият Гюров, без да съзнава това, ме поощри да не се отказвам – когато използва като своя и друга една фраза, станала напоследък доста популярна тук: “Ако не си се подредил около масата, значи си част от менюто”.
Наскоро, след зачестилата употреба на тази фраза от местни анализатори, си позволих да посоча, че тя е цитат от книгата “Залезът на демокрацията” на Глен Бек, като бях наясно, че това е излишно усилие – и наистина тукашните джебчии – всичколози изобщо не се трогнаха от въпросното уточнение.
Трябва да предам този текст доста часове, преди да приключи балотажът. Но усещам, че за немалка част от публиката сякаш не е интересно дори прогнозирането на резултата от него. Всичко вече е покрито от пелената на досадата. Тя пък поражда една апатия към всевъзможните дивотии, които ни препъват на всяка крачка.
Социолозите могат за пореден път унизително да се провалят – и това да няма никакви последици. Йотова беше безспорен фаворит – но провалът й на първия тур изобщо не се превърна в централна тема на дебата й с Гюров. Сякаш вече е без значение, какво ни предлагат двамата кандидати, ако изобщо нещо ни предлагат. Ясно е единствено, че те държат на всяка цена да са подредени около масата, което означава, че за Народа е запазено място в менюто – това не бе споменато изрично, но се предполага, че ще се сетим сами.
А един сливенски циганин чистосърдечно се жалваше: “Вече няма душа и в духовите музики” – в миналото на много места те са поддържали ентусиазма в изборния ден. Човечецът обаче имаше предвид подгряващите групи от клакьори на съперниците в изборната надпревара. Един от тия подмазвачи пък много напираше да му отговорят на въпроса “Коя е най-голямата опасност за България?”
И примираше някой да каже “Путин!!!”
Но чак такива идиоти дори в БНТ не ги пускат.
И, все пак, коя е най-голямата опасност за онази мъглявина, която все по-малко ни напомня за България – и дори да препогребем всички български царе, дори и по два и три пъти да им окажем тази чест, и това няма да ни помогне.
Защото Вината ни е незаличима – и всички вкупом сме виновни.
Народът проспа изцяло Пропадането си.
Но и на този съдбоносен провал изобщо не бе обърнато внимание.
Не бихте ли искали да знаете, какво мисли президентът ви за това?
В съвсем малко неща сме наистина уникални, само две – три, и Пропадането е едно от тях. И е предостатъчен повод да се самозаточим вдън горите тилилейски – и дори Господ да не може да ни открие, когато реши да сбере за проверка целия си башибозук…
Петлетата френски да не скачат, то е ясно – как бихте нарекли сега онова, което доскоро минаваше за “френския народ?”
Ами, двеста и петдесетте хиляди сексуално насилени момичета само в Лондон – тия ханъми как да ги наречем?
Ами, другото – Страхът, който се влачи като някакъв шлейф зад тия похитени деца и всичките им роднини – и вече са милиони тия, които не са наясно какви са, чии са – и единственото сигурно нещо е, че не са тия, за които, най-често по принуда, ги карат да се представят.
Не са и онези, които се надяват, че са – и никой повече няма да им позволи дори само да си го помислят.
Победа без радост: Радев и Йотова спечелиха, но страната остана мрачно тиха
И в двете вечери – 19 април, когато Радев спечели и 1 ноември, когато Йотова спечели – спонтанно гръмна веселие, хора затанцуваха по улиците, усмихнати лица докосваха бузи, прегръщаха се непознати, цветя изгряха, вдигнаха се балони с горд дъх, фанфари огласяха площадите, гърдите се изпълниха с победа и всички дружно полетяхме в щастие.
Не.
Тия неща ги видяхме в Сърбия, Унгария…
Тук бе тихо. Тежко, мрачно тихо.
Радостта от победата беше пот в шепата приближени на победителите, които се почерпиха и потанцуваха скришно в щаба. Радостта от победата бе грим по лицето на обслужващите ги медийни викачи, които плъзнаха по екраните снощи да врещят наздравици.
Пир по време на чума.
А в душите на тези, които ги избраха, няма място за радост.
Там е пълно със страх.